4.КИЕВСКА РУСЬ
Необходимо е да изясним произхода на топонима Киев и етнонима Рус. Ако горните изводи са верни, то и Киев и Рус трябва да има български произход. Български летописи - Джагфар тарихи дават съществена информация за Киев, носещ името Бащу в рамките на Велика България и походът на Кубратовия брат Шам-Бат на запад: „От Бащу, Шам-Бат, с войска от българи, и анчиевци, в тази година отиде на поход срещу Аварите. Похода се оказал успешен. Шам-Бат завладял част от територията на Авария, (Чехия, Словакия, Полша, Прибалтика, Австрия и част от Войводина), и провъзгласил свое собствено Канство под името Дулоба /622-655г./ - област на Дуло. Славяните почитали Шам-Бат като светец, защото той ги избавил от аварското робство и винаги му помагали във всичко. Кубрат помолил Шам-Бат, двете държави да се обединят, но той отказал и затова Кубрат му дал прозвището Кий (отцепник,краен)”. В основата на това прозвище стои индоевропейскиат корен *Ki – край / за място/ и то означава крайна, отдалечена от центъра на държавата територия. Владетел на такава територия е Шам-Бат и такъв град е Киев, отнесено към географския център на Велика България.
След поражение от франките на 33 – тата година от създаването на Дулоба, Шам-Бат бил принуден да се завърне на изток и да потърси помощ от Кубрат: "Балтаварът /канът/ заповядал на Шам-Бат да заеме предишния си пост – наместник на Бащу… Жителите на града толкова го обичали, че нарекли цитаделата на Бащу на негово име “Шамбат”, а целия град – с неговото прозвище “Кий”. И сега анчийците наричат Бащу “Кий".6
Територията около Киев, като северозападна гранична област на Велика България е изходната точка на похода на Шам-Бат в географско, политическо и военно отношение, а самият град е главен негов опорен център. След като Шам-Бат получава прозвището Кий, то става и име на града, като символизира крайното му разположение в най-западната част от Велика България. От неговото име получава наименованието си киевската крепост Самбатас.
В тази връзка особено значение има изясняването на понятието „Киевска Русь”, дало основата на днешното държавно име Русия. Създател на това понятие е Николай Михайлович Карамзин, руски историк и писател от ХVІІІ век. До тогава под „Русь” през периода ІХ – Х век, видно от Новгородските ръкописи, се е разбирало територията на Киевската / без древлянската и драговичката/ земя, Черниговската и Тверската /без радимическата и вятическата/ земя и Переславската земя. Това е територията около съществуващите градски центрове, без земите на околните славянски племена, всяко от които има собствен етноним – древляни, драговичи, радимичи, вятичи. Това ясно, точно и пълно разделяне на територията около Киев и по-големите градове на руска, от една страна и славянска от друга, доказва неславянския произход на населението на основните градски центрове и неславянския произход на думата „русь”.
В Предкавказкия регион съществува едно езиково явление свързано с подмяна на съгласните „т” и „д” с „р” в говоримата реч - „т и д” ротира с „р”. Тази ротация е определена от изследователите на палеокавказките езици като много древна и е изяснена подробно с множество примери от Кирил Милчев5. Поради масовото и приложение в Предкавказкия регион едно от българските племена, наречено утигури, се нарича „урус, роас” на местен диалект.
„ И така „урус”/росомони, роас/ е всъщност наименованието на народа, познат ни от Прокопий Кесарийски като „утиг”/утигури/. ... „Кутигур” на Прокопий е „Октар” при Йордан, а „утиг”/утигури” на Прокопий са „роас” при Йордан.”5
Утигурите „роас” се заселват в района около Киев вероятно още в края на VІІ век, след походите на Шам-Бат на запад. Естествено направление за тяхното разселване е на север по реките Дон и Волга, където създават Волжска България като част от Велика България и на северозапад по река Днепър, където по-късно, през ІХ век създават Киевското канство /княжество/. Останалите възможни направления са заети от други български племена.
Най-ранното засвидетелствуване на етническото име „роас” в Западна и Централна Европа е от 839 г.
Пруденций разказва, че в 839 г. при императора на франките, Людвиг Благочестиви (814-840), син на Карл Велики, се явили пратеници на византийския император Теофил (829-842) заедно с представители на “народа рос”. Пратеничеството било тържествено посрещнато от императора в Ингелхайм на 18 май. Назованите по-горе представители на “народа рос” казвали, че те, сиреч техният народ, се нарича „рос”.
Като етническото име на утигурите във Волжска България остава „урус”, затова там често явление е пред името на кановете да се поставя титлата „Урус”. По времето на кан Урус Айдар, който е съвременник на Карл Велики, терминът “Урус” има значението “Велик”. Значително по-рано, терминът “урус сабан”, въведен от кан Баламбер (363-378г.) означава част от войската, започваща началната атака, т.е. най-смелите и решителни войни. Неговият син кан Алп-Бий (Арбат) разгромява в 378 г. император Валент. А синът на кан Алп-Бий, кан Урус Бургас, в 434 г. умира на мястото на дунавския град Русе, който получил названието си от неговото име. Във Византия, столетия преди Карл Велики, познават значението на етнонима Урус = Рос и определено го свързват с българите. По-късно приетото държавно име „Россия” съдържа в себе си декларация за приемственност с Киевското княжество, като най-ранно държавно формирование на тази територия.
От казаното до тук следват две заключения:
Първо – съвременният етноним „руси” произхожда от античния и ранносредновековен етноним „роас, урус” – утигури.
Второ - на съвременен български език, понятието „Киевска Русь” има смисъл на крайната западна територия заета от утигурите /урус, роас/ - „Крайна Урус” или съкратено – Украйна, която по всичките си параметри като държавно формирование в периода ІХ – ХІІ век е ранносредновековна българска държава, със същото наследствено право като Дунавска и Волжска България.
