„ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД, ЦАРЕ И СВЕТИИ И ЗА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ ДЕЯНИЯ И СЪБИТИЯ. СЪБРА И НАРЕДИ ПАИСИЙ ЙЕРОМОНАХ, КОЙТО ЖИВЕЕШЕ В СВЕТА ГОРА АТОНСКА И БЕШЕ ДОШЪЛ ТАМ ОТ САМОКОВСКАТА ЕПАРХИЯ В 1745 ГОДИНА. А СЪБРА ТАЗИ ИСТОРИЯ В 1762 ГОДИНА ЗА ПОЛЗА НА БЪЛГАРСКИЯ РОД”.
Йорд. Иванов, София, 1914
Това е свободния превод на проф. Иванов, който тактично избягва както виждате да дава трактовки на съмнителни изписи и просто прескача първата съставка „славе/славъ”.
Нека разгледаме калиграфията на първите две думи от този текст:
https://docs.google.com/viewer?a=v&pid=sites&srcid=ZGVmYXVsdGRvbWFpbnxydW5peWlzdG9yaWFib3ptYW58Z3g6YjdmMjhkN2UyYjEwZWFi&pli=1 В България се шири повсеместно „научната” формулировка, че „това” се чете на новобългарски, като „история славянобългарска”. Току всеки проходил и прописал „учен” или просто първокурсник, първата му работа е да види какво казва и пише шефа и започне да папагалничи след него, една много удобна стратегия за издигане в „научната” йерархия и за вземане на изпити, но абсолютно противопоказна, като лична умствена дедукция. Ние смятаме, че пише друго и ще изложим основанията си по няколко пункта от надписа.
1. В първата дума „история” се наблюдават следните разминавания от старобългарските калиграфии на буквите:
1.1. Първата „И” не е старобългарско „и”, а староруско. Старобългарската графема е „Н”, каквато очевидно не е наличната в изписа.
1.2. Третата графема е „Т”. Тя нито е староруска (ето един лист със староруската азбука http://otvet.mail.ru/question/15696362/ ), нито старобългарска. Прилича на ръкописно m от латинския алфавит.
1.3. Последната графема, която трябва да е „Я” , по изпис прилича комбинация на старобългарското „йен” и „я”.
2. От наличните 7 графеми в разглежданата дума „история”, само 3 (с, о, р) имат старобългарски изпис. Останалите са или русизми или Паисиеви „разработки” на графемите. Това не може да не се има пред вид, когато се разглежда този паметник, защото ако изхождаме само от калиграфията, то това е староруски паметник, съждение което противоречи на целият подтекст на „Паисиевата история” (ИС).
3. Втората дума е спорната съставка „славе/славъ”от сложната дума „славе(ъ)ноболгарская”. Да се извежда някаква „славянобългарска” народност, от текст, който със всички средства се старае да утвърди именно „болгарското/българското” име и народност е меко казано недоразумение.
4. Как се постига тази цел, да се вмени „славян-ското/ството” в Паисиевата история ?. Това става по няколко начина.
4.1. Първият е примитивният – представя се без никакви съображения, че Паисий бил написал „славянобългарска” и това се отпечатва във всички издания на сателитната държава, която не трябва да забравя „славянството” си, което се изразява най-вече с теманета към Империята „Освободителка”.
4.2. Вторият е разбирането на пета графема от изписа на „славе/ъноболгарская”, като „етъ”, т.е. като новобългарското ударено „Е” преди реформата.
5. Ето и нашите съображения, че тази графема, не може да бъде „етъ”, а е голям „йеръ” (Ъ), тъй като този изпис не може да бъде отнесен към нито една азбука.
5.1. Рисунката която съм приложил е възстановена калиграфия в уголемен вид на въпросната Паисиева графема. Тя съдържа:
5.1.1. Със червено е така наречената „паерчица”. Това е извънредно важен омекчителен знак за старобългарската фонетика. Тя означава омекчено (палатизирано) учленение на гласната над която стои или край която стои. В нашият случай имаме паерчица край „В” но в по голямата си част, провиснала към Ъ. Тази паерчица указва изчезваща ерова гласна, която вече почти не се е произнасяла. В нашият случай указва изчезване на еровата пред В – славъно – славно, дъва – два и т.н.
5.1.2. Със синьо е мястото където са се докоснали двата изписа на Ъ и на „паерчицата” и с течение на времето са се разляли и са се слели.
5.1.3. Посоката на изписване на паерчицата е от ляво-надясно, отгоре-надолу и съвсем ясно се вижда, че траекторията и няма нищо общо нито с хоризонталната черта на Ъ, нито с вертикала надолу към „коремчето”, като го подминава.
5.1.4. Очевидно Паисий е мислил като пише и се е затруднил при палатизираното Ъ, т.е. той е пишел собствените си разсъждения и освен това не е бил обучаван в „четмо и писмо” по собствените му думи. Ето защо е изписал първо паерчицата и след това поради липса на място е слязъл под линията на изречението при изписа на Ъ. По нататък в текста обаче повече не се занимава с „паерчици” и „предихания” и си пише Ъ без никакви украшения.
6. Лингвинистични съображения.
6.1.Съставната „славъно” (славънъ, славъна) не може да бъде думата „славено” по най-простата причина – такава дума НЯМА в старобългарския език.
6.2. Съществува думата словенинъ м.р., словене мн.м., но това очевидно не е изписаната дума, поради ясно изписаното А, от „славъно”.
7. Историографски съображения.
7.1. Паисиевата история е залегнала в основите на българщината не поради блестящата си грамотност и изискана реч, не поради неповторима калиграфия и блестящи метафори, не поради праводоподобно и доказано излагане на историята. Тя не притежава нито едно качество от гореизброените. Тя полага основите на новата българска реалност само ЧРЕЗ своето патриотично съдържание, акцентуващо върху болгарската народност и нейните права сред останалите народи.
7.2. Ето поради тази текстологична и смислова насоченост на Паисиевата история, вменяването и прикачването на паразитни и разсейващи основната линия на повествованието „словенски” измислици, е не само неразбиране на същността на Паисиевата история (за калиграфията вече говорих), то е фундаментално неразбиране на пътя на българската история и пътя на българската народност през вековете.
