Събития на дата
23 Ноември 2017

Архивни събития

Преди 94 години на 23 Ноември 1923 година

В периода 8 - 23 ноември в Москва се провежда Шестата конференция на Балканската комунистическа федерация. На форума е дадена положителна оценка на Септемврийските бунтове на БКП и поставя като основна задача пред нея подготовката на ново въстание. Тя обявява населението на Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини за самостоятелни нации, а на V-я конгрес на Коминтерна през юни-юли 1924 г. в Москва признава правото им да се борят за самоопределение.

Преди 96 години на 23 Ноември 1921 година

Правителството учредява Комитет по проблемите на руските бежанци в състав: митрополит Стефан Софийски (председател), Георги Цветинов (подпредседател - МВнРИ), Ст. Лавчиев (БЧК), Ст. Стоянов (МВРНЗ), Н. Христов (МФ) и отпуска 2 000 000 лв. за издръжката на 3000 руски деца. Като резултат от Гражданската война в Русия, от 1919 г. до края на 1923 г. в България пристигат над 35 000 руски бежанци. Настаняването им в страната става без споразумения и под натиска на Съглашенската комисия и на ОН. Съгласно клаузите на Ньойския договор България е разоръжена и няма право да държи на територията си въоръжена сила. Ето защо войниците и офицерите от руската армия формално са разоръжени и допуснати в качеството им на “бежанци” на базата на специално съглашение, подписано между българското и южноруското правителство.

До средата на 1923 г. емигрантите се издържат със средства от френското правителство и от руски държавни финанси отпреди 1917 г., останали в чужбина. Под влияние на Върховния комисариат по въпросите на бежанците към ОН в края на 1922 г. в България се създава специализирана държавна институция, занимаваща се с проблемите на русите – Комитет за руските бежанци, подчинен на Министерството на външните работи и изповеданията и със смесен българо-руски състав на служителите му. Българската държава заделя от бюджета си по около 11–12 000 000 лв. годишно, което съставлява над 2/3 от всички суми, необходими за издръжка на нуждаещите се руски емигранти. България се присъединява към инициативите на ОН за урегулирането на юридическия статут на руските бежанци. На базата на Съглашението от 12 май 1926 г. тя им издава Нансенови паспорти, осигуряващи им право на свободно излизане и влизане в приелата ги страна при наличие на съответна редовна виза. Парламентът одобрява и приетата през октомври 1933 г. Конвенция за международния статут на руските бежанци, регламентираща правата им на труд, образование на родния език и други. На базата на специални облекчения за приемането на българско поданство до началото на 1940 г. 5253 руси стават български граждани. Същевременно е изградена и мрежа от руски обществени организации. В края на 20-те години техният брой е 80, до 1944 г. достига над 100. Сред тези организации са Съюзът на руските инвалиди, Руския Червен кръст, Дружеството за осигуряване на висше образование на руските младежи зад граница и други.

Преди 180 години на 23 Ноември 1837 година

Берковският мюдюрин организира настъпление срещу въстаниците в Чипровската клисура и ги разгромява. Една група начело с Кръстьо Нешин успява да достигне до Сърбия, а Върбан Панов се насочва към Влашко, но е заловен и обесен.

Берковско – пиротските въстания (1834 г. – 1837 г.) са бунтове на българското население от Северозападна България за освобождение от османско иго. През 1832 г. Високата порта ликвидира разложената военно-спахийска система и пристъпва към създаването на редовна армия. Заедно с това тя прокламира и аграрна реформа, която вдъхва известни надежди на поробеното българско население, че ще може да получи земя. Реформата обаче се провежда твърде половинчато, а в северозападните краища на България тя остава само на книга.
Това поражда остро недоволство сред местното население.

Подтик за въоръжена борба дава успешният бунт на сръбския княз Милош Обренович, който през 1830 г. успява да откъсне някои области от Източна Сърбия и да ги постави под своя власт. Това поражда надежда сред населението на Северозападна България, че чрез масово въстание и с подкрепата на княз Милош ще може да издейства от османското правителство известни свободи.

Първи се надигат селяните от Берковско, Пиротско и Белоградчишко: в края на 1834 г. и началото на 1835 г. въстават 16 села. Поради големите обещания на местните османски първенци и отказа на сръбския княз да подкрепи надигналите се селяни въстанието е преустановено. Обстановката в този край обаче продължава да бъде напрегната. След като дадените обещания не са изпълнени, през май 1836 г. въстанието отново пламва, този път в Пиротско, Царибродско и Драгоманско, като най-масов характер придобива в Берковско. Начело на надигналите се там селяни застават местните селски първенци, предвождани от Манчо Пунин, поради което и самото въстание получава известност под името Манчова буна. Броят на въстаниците достига няколко хиляди души. В края на 1836 г. към берковските селяни се присъединява и населението на Пиротския край. Съвместните им действия завършват с неуспех главно поради липса на въоръжение. Освен това въстаналите и този път не са подкрепени от княз Милош. Въпреки поражението и на това въстание борбата на българите от северозападните краища на страната не престава.

През 1837 г. населението на Берковско и Пиротско се вдига отново. Една голяма група от въстаниците под ръководството на В. Панов и Кр. Пешин се събира в Чипровския манастир и води сражение с османските войски. Съпротивата им обаче е сломена пак поради липса на въоръжение и отсъствие на подкрепа от Сръбското княжество. Макар и безуспешни, Берковско – пиротските въстания изиграват голяма роля в националноосвободителната борба на българския народ.